Ти се опита да ме заговориш,
но аз внимание не ти обърнах.
Ти ми се усмихна,
но аз не ти отвърнах.
Ти ми подаде чаша бира,
но аз отказах.
Ти ме докосна,
но аз не те забелязах.
И много по-късно,
сред тълпата те видях и просто онемях.

Широката ти усмивка
и перлените зъби,
черните бадемови очи
и премигващите мигли.
Косата ти – развълнувана,
падаща по крехките рамене,
късата рокля,
издаваща изваяните глезени и колене.

Каква наслада си ти за очите,
като ангел, който идва само в мечтите.
Завиждам на вятъра,
който си играе с твоите коси.
Моето мъжко съзнание
бавно започва да твори.

За съжаление бях набързо
забелязан и отрязан.
Не остана и минута време
за съблазън.
Приятелката ми устойчиво ме върна
обратно в реалността
и с поглед ме помоли
да внимавам със страстта.

Аз и ти – погледите ни се срещнаха,
пеперудите в стомаха тайнствено пърхаха…
И отново блесна
твоята пленителна усмивка.

Защо на хората
все нещо не достига?

Как така от едно здраво, зряло цяло
пъстрият свят за миг
се превръща в черно и бяло?