Мобилният звъни, будилникът подскача,
някой по рамото ме мачка…

А аз вървя сред дълбока, девствена гора,
сам, самичък – на свобода си крещя.
Чуват се само птичи песни
и шумът на листата —
каква дълбока мистерия
царува в гората.

Слънцето към залеза посяга,
оставя ярко-оранжеви следи.
Нощта бавно цветовете си нарежда
и звездната карта започва да реди.

В далечината чувам познат глас, който крещи.
Усещам – някой стиска моите плещи.
Осъзнавам: това е гласът, който ме събужда —
моята мила майка
с любов в хълбока ме мушка:

„Ставай бързо, пак се успа!
Колко алкохол снощи
в това тяло се събра?“

Добър въпрос — отговор нямам.
Боже, какво главоболие…
но ми казват да се стягам.

Аз съм млад, имам желания и мечти.
Искам да живея…
но какво беше снощи
си остава пълна мистерия.