Огромно, натежало с годините дърво,
разпънало във висините мъдрото си стъбло,
развяло широко дълголетни клони в безкрая —
навярно от върха му се вижда раят.

Природата му дала живот
и то се борило, успяло да оцелее,
дарило живот на други,
без минутка от своя да пилее.

А аз стоя онемяла пред такива величия —
да стигнеш дотук се искат умения и усилия.
Какво ли крият те в дълбоките си корени?
Колко природни битки за оцеляване са водили?

Преживели войни, пожари,
безконечни дни и вечери —
безмълвни и вечни
на природата свидетели.

Те имат отговорите на толкова въпроси,
а ние все още гадаем.
Проблемът е, че техния език
не можем да разгадаем.

Тези дървета — великани, исполини —
земята някак са покорили.
Мъдри и неми свидетели
на еволюцията в ход,
пазещи историята
на земния живот.

Те могат толкова много да ни разказват,
ала хората езика им все още не познават.

Те говорят с листата,
с белезите по кората,
с дебелата си сянка,
с великата осанка.

Вятърът е техният денонощен събеседник,
а с облаците си пишат сезонния дневник.

А ние създаваме технологии,
беседваме с изкуствен интелект,
разгадаваме тайни,
търсим знания безкрай,
но носим един дефект —

вдигаме все по-високо
нивото на комфорта,
ала не се опитваме да разберем
простия език на живота.