Разбунтува се вятърът,
прашинка влезе в окото ми –
как пари и боли…
Стекоха се тежки, тръпчиви сълзи,
паника обзе всяка мозъчна клетка,
изгубих и картина, и гледка.

Тежест се стовари на раменете ми,
сякаш нося цялото земно кълбо,
а главата ми отчаяно дрънчи,
сякаш някой върти педалите на старо колело.

Чух приближаващи се стъпки,
после дойде глас – напълно непознат.
Нахвърлиха се хищни мисли,
роди се въображаемият психопат.

Ала гласът мъдро и тихо проговори,
сякаш се отвориха чудни двери:

„Аз съм сънят ти и съм тук да ти дам насока,
да се гмурнеш сред вълните на живота
и да откриеш своята посока…

Какво е да си страхлив, бездушен и сляп,
а колко много може да ти даде този свят.

Отвори очи, разтвори широко ръце,
разтопи това студено сърце.“

Събудих се без дъх, уплашена, къпех се в пот,
сякаш се връщах от друг живот.
И гласът все още ехти в ушите,
но няма и прашинка в очите.

Сънят е мистерия, предупреждение,
един непознат феномен,
оставен ни да търсим смисъла
отвъд видимия ден…