Тъмна нощ, може би е вече полунощ,
къщата е тиха, тишината властва с пълна мощ.
Сънят е превзел отдавна уморените детски тела,
мамина целувка топла е оставила следа по техните чела.

В очакване съпругът ми е заспал с книга в ръка,
а умората бавно е превзела неговата снага.
Вина бавно завладя мислите ми,
дълбоки нокти в сърцето ми впи.

Как все още парят по лицето горещите целувки,
срам в собствената си къща да влезеш без обувки.
Отчаяна седнах в коридора…
защо страстта ми не усеща умора?

Осъзнаваш, че грешиш,
нещо, градено с години, съзнателно рушиш.
Когато счупиш огледало, можеш само да го подмениш,
както щастието – загубиш ли го, едва тогава го цениш.

Тежки сълзи се стекоха по виновното ми лице,
а цялото си щастие аз отдавна държа в своите ръце.