Разговорът тръгна в грешната посока,
спокойствието се събуди в суматоха.
Въздухът се реже от напрежение,
огледалото отразява всяко гневно движение.

Слънцето свети, но не носи радост,
някой се опитва да вини крехката младост.
Думите падат с тежест, нагряват всяка молекула,
истината отдавна напусна вестибюла.

Струните на сърцето пеят тъжна песен,
навън е лято, а в душата – тежка есен.
Сълзите напират, искат свобода,
единственото останало е гордостта.

Ръката се вдигна и разцепи въздуха нажежен,
чу се шум и се появи червен белег
върху лицето, което бълва с часове гняв —
щом имаш власт, си вечно прав.

Отговорът е готов, краят вече е ясен,
жалко за хората, чийто живот е празен.
Но по-добре е с достойнство да затвориш вратата,
отколкото някой на власт бавно да ти реже крилата.