Каква тишина…
Природата си почива.
Чуват се само струни на китарата,
и мелодия звучна се извива.

Думите не разбирам,
но звуците със сърцето си събирам.

Поех по тясната пътека
музиканта да намеря.
Кристален звук и плътен глас…
от изненада унемях.

Този виртуоз — с тъмни очила,
напълно слят със своята душа.
Лишен да види свят и цвят,
но сякаш вижда повече от нас.

Светът му — ограбен, малък,
лишен от блясък и цвят,
но душата му пее и свири
разтапя ледове навред,
и оставя пресни дири.

Отнел му е много този свят,
но му е дал талант —
един уличен, нешлифован
музикален диамант…

И в тишината след него

остават неговите дири…

а моето сърце дълго след това,

продължава да свири.