С мъка се отвори от годините залостената врата,

застоял във времето въздух се разнесе.

Изведнъж пред мене се яви портретът на жена,

и в далечното детство ме отнесе.

Забравени чувства се пробудиха, обля ме вълна на съжаление.

Краката ми се подкосиха от внезапното вълнение.

Спомних си нейните топли, любящи очи.

а моите се напълниха със сълзи.

Къде бях аз, когато тя се нуждаеше от подкрепа?

С каква обич ме гледа жената от портрета…

И тогава духът тихо се раздвижи и монотоно проговори:

,,Тази врата трябваше отдавна да се отвори…,,